Представяме на вниманието Ви следното становище относно размера на договорната лихва по потребителски кредит, приложимо и по отношение на придобилите напоследък популярност „бързи кредити“.
Възнаградителната лихва за разлика от обезщетението за забава на парични задължения се дължи само ако е уговорена писмено на основание чл. 240, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Съдебната практика приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения /чл. 92 ЗЗД/ над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговорят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. С ПМС № 100/29.05.2012 год. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута се определя годишен размер на законната лихва за просрочени задължения в левове – в размер на основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента, като според ал. 2 от същото ПМС дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от цитирания годишнен размер.
По действащото българско право максималният размер на договорната възнаградителна лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави (така: Решение № 1095 от 23.12.1999г. на ВКС по гр. д. № 611/99г., ІІ г. о. ; Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр. д. № 315/2005г., І г. о. ). С оглед изискването на закона /чл. 9 ЗЗД/ при договарянето /включително по отношение на възнаградителната лихва да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. От гледище на съдебната практика добрите нрави/морала са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. В този смисъл за противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в гражданския, респективно търговския оборот, като се използва недостига на материални средства в един субект за облагодетелствуване на друг. Следователно нищожна поради накърняване на добрите нрави би била тази уговорка между страните за заплащане на възнаградителна лихва, когато размерът й е такъв, че излиза извън присъщата й функция да бъде възнаграждение, което кредотиполучателят дължи на кредитора за ползването за определен продължителен срок на предоставените му парични средства.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва /в този смисъл: Решение № 906 от 30.12. 2004г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003г., ІІ г. о. ; Решение № 1270 от 9.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 5093/ 2007г., ІІ г. о. /. Прогнозният размер на законната лихва съгласно цитираното ПМС е приблизително 15 % годишно. Това всъщност означава, че клауза в договори за кредит в т.ч. и в такива за т.нар. „бързи кредити“ за годишна възнаградителна лихва над 45 % е нищожна като накърняваща добрите нрави. Прогласяването на нищожността на подобни договорки има за резултат отпадането в цялост на тези задължения, като е важно да се спомене, че същите не се заместват по право от разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД и кредитополучателят не дължи никаква наказателна лихва.
- Настоящият текст не представлява консултация, а само анализ на действащата нормативна уредба и не може да замени консултацията с адвокат.
