Представяме на вниманието Ви становище относно една от формите на защита на поръчителя, залегнала в Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ – тази по чл. 147 от ЗЗД.
Поръчителството е вид обезпечиние – лично обезпечение. Поръчителството е договор, по силата на който поръчителят се задължава спрямо кредитора на едно трето лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение. Този договор се сключва между кредитора и поръчителя, без участието на третото лице /длъжника/ и без неговото съгласие. Договорът за поръчителство е едностранен, защото възниква задължение само за поръчителя, безвъзмезден и формален, тъй като писмената форма е условие за неговата действителност – чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Всъщност с този договор поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не го изпълни. В този смисъл поръчителството се простира върху всички последици на неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането. Т.е. ако изрично не е уговорено ограничение в отговорността на поръчителя, отговорността му обхваща главницата, лихвите, евентуални обезщетения за забава, както и разноските по събиране на вземането – независимо дали са направени извънсъдебно или са съдебни (държавни такси, адвокатски хонорар, такси по изпълнението, събирани от съдебните изпълнители). Основно поръчителството се използва за обезпечаване на кредити.
Поръчителството се прекратява след като е настъпил падежа на главното задължение. Изключение прави случаят, в който кредиторът е предявил иск против главния длъжник в течение на шест месеца след падежа – чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Без значение е обстоятелството, че поръчителят може да е ограничил изрично своето поръчителство до срока на главното задължение.
Настоящото изложение има за цел да внесе яснота относно правната същност на института на прекратяване на поръчителството по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД като вид законова защита на поръчителя. Съгласно тази правна норма поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Предвид горното поръчителят отговаря за задължението на главния длъжник в рамките на шест месеца след падежа му, но само при условие, че до изтичането на шестмесечния срок кредиторът е предявил иск срещу главния длъжник. Този шестмесечен срок е установен в интерес на кредитора. Но кредиторът е длъжен да предяви иск срещу главния длъжник в този срок, за да може да запази правото си срещу поръчителя. Предявяването на иска срещу длъжника има значението на условие за търсене на отговорност от поръчителя за времето, настъпило след падежа на задължението. Този срок е установен от закона и не може да се изменя. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД е императивна правна норма. Ето защо в случай, че в договора за поръчителство е било договорено нещо различно, то тази уговорка ще е нищожна клауза, тъй като уговорката, че поръчителят носи отговорност за изпълнението на главното задължение и след падежа, без да е необходимо кредиторът да предявява иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа, противоречи на императивната норма на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл е и съдебната практика/Решение № 1646/16.VІ.1978 г. по Г.д. № 465/1978 г. І ГО на ВС, Решение № 1040/24.ХІІ.1985 г. по Г.д. № 724/1985 г. на ІІ ГО на ВС /.
Така например не би могло да се приеме, че е възможно по съгласие на страните поръчителството да не се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение или главният длъжник и поръчителят да не отговарят солидарно, а разделно. В случаите, когато законът допуска свободно договаряне на отношенията по определен вид договор се използват такива формулировки, които ясно да указват, че предвиденото в съответната разпоредба правило е приложимо само в случай, че не е уговорено нещо друго. Нито изр. 2, нито ал. 2 от чл.147 ЗЗД допускат възможността за някакви изключения от правилото, което произтича от изр. 1. Освен това поне по отношение на преклузивния характер на шестмесечния срок не е налице противоречива съдебна практика. По принцип преклузивните срокове се предвиждат тогава, когато нещо непременно следва да се случи или се счита за случило се след изтичане на определен период от време. В случая времето от шест месеца е такова на бездействие на кредитора спрямо длъжника, като законът въвежда като последица от това бездействие отпадане на отговорността на поръчителя. Отпадането на отговорността на поръчителя при определени условия е една от формите на регламентиране на пределите на тази отговорност – в случая на темпоралните й предели. Както в чл. 139, ал. 2 от ЗЗД е предвидено, че поръчителят не може да поръчителства за повече от това, което дължи длъжникът, или при по – тежки условия, като това правило е императивно, така и в чл.147, ал.1, изр.1 е уредено императивно до кой момент продължава отговорността на поръчителят след падежа на задължението при положение, че от кредитора не е предявен иск за вземането му. Такава е била волята на законодателя.
Освен това в текстово и смислово отношение разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД е аналогична с разпоредбите на чл. 139, ал. 2, чл. 140, чл. 141, ал.1, чл. 142, изр. 2 и чл. 146 ЗЗД, в които са уредени задължителни условия по правоотношението по договор за поръчителство и правните последици, настъпващи при определени обстоятелства. Посочените разпоредби несъмнено са императивни, а в тази връзка е и задължителната съдебна практика.
Предвид гореизложеното следва да се приеме, че дори и в договора за поръчителство да е договорено, че поръчителите остават задължени и след падежа на главното задължение по договора за кредит, без да е необходимо банката да предявява иск срещу кредитополучателя в шестмесечен срок от настъпване на падежа за да запази правата си спрямо поръчителите, то тази уговорка не би могла да породи правно действие. Приложение ще намери правилото на чл. 147, ал. 1 ЗЗД като императивно установена защита на поръчителя.
- Настоящият текст не представлява консултация, а само анализ на действащата нормативна уредба и не може да замени консултацията с адвокат.
